Трета Глава
- В която героите се приготвят за път – Присила е лоша лъжкиня – Заплахата на графа
Следващите няколко дни минаха като вихрушка за Присила. Въпреки че по начало тя не беше от сантименталния тип дами които носеха амонячни соли в случай на припадък, изведнъж се оказа жертва на неочаквана носталгия. Ходеше по-бавно, движеше се с внимание, погледът й правеше романтични паузи, спирайки се върху любимите й части от имението. По време на последната й коне-езда, тя вдишваше толкова дълбоко сякаш можеше да поеме миризмата на всяко последно листо и да го отнесе със себе си в града. Когато Морис, любимият й кон и най-добър приятел последните няколко години, спря на същият хълм където беше решена съдбата й преди няколко дни, тя спря за да огледа земите на сержанта.
Изненадващо, за първи път й хрумна какво би се случило ако по някакво чудо успее да си намери съпруг това лято. Ако следващият път когато види имението е не ръката на някой годеник. Ако, не дай си боже, се наложи да иска разрешение преди да реши поязди отново.
Ангъс, въпреки че беше завиден опонент на масата за карти (или която и да е друга маса, стига да беше срещу нея), със сигурност нямаше да се окаже добър сватовник. Намерението на лейди Базингтън да бъде полезна обаче променяше нещата. Присила също си беше обещала да се постарае заради сержант Уйнкрофт. Тя се смръщи. А и кой знае какви международни своеволности щеше да донесе Мадмоазел дьо Бонвил със себе си, с каква чуждестранна сол щеше да посоли кашата която завираше бавно около тях. Спомни си думите на лейди Базингтън от предишният ден – „Че кой пътува през Ла Манша за смяна в обстановката?“. Поне в това отношение, Присила трябваше да признае че беше съгласна с баронесата.
Струваше й се че прекалено много игри се водеха на една и съща маса, и ако играчите започнеха да се препъват в плановете си тя щеше да има най-малка подпора при падане.
Морис изсумтя, нетърпелив от непривичното застояване и Присила се насочи обратно към Уестли Хол с пълна скорост усмихна, косата й разпиляна в пролетния вятър.
-
Обикновено, когато виконт Астли посещаваше Уестли Хол през лятото той оставаше няколко седмици. Този път обаче, само три дни след пристигането си, той гледаше как куфарите му се връщат обратно в каретата.
По пътя им към имението, Ангъс беше слушал непрестанното оплакване на лейди Базингтън по отношение на дискомфорта от пътуването, размерите на каретата и качеството на пътя. Сега, заедно с Присила, пътят до Лондон щеше да е още по-болезнен. Въпреки че ако беше честен със себе си, тежестта върху раменете му не беше изцяло заради друсането на каретата.
„Гледай по-ведро, Ангъс. Надявах се аз да съм на най-начумереният пътник днес. Заемаш ролята ми.“ Лейди Базингтън се беше появила до племенника си, който стоеше до главния вход, уж да надзирава разпределението на багажа, а всъщност се беше втренчил в околната природа с очевидно съжаление че щеше да остави студения селски въздух зад себе си.
„Да, мадам,“ усмихна се той и се опита да пре-настрой настроението си чрез деликатно изкашляне, сякаш движението щеше да изкара не само въздух но и нежелани чувства.
Мюриел Базингтън извади чифт копринени ръкавици от джоба си, докато леко запъхтян прислужник забърза към каретата с поредния куфар носещ герба на фамилията й. Пръстите на момчето потрепериха под погледа на баронесата и, изпотен въпреки студената сутрин, той почти изпусна багажа върху крака си.
„Хм,“ лейди Базингтън се подсмихна щом момчето най-накрая закрепи купчината куфари и се върна в къщата с видимо облекчение. „Ангъс, нали знаеш, че никога не бих чела писмата ти?“ каза тя, понижавайки глас, а устните й едва се движеха докато погледът й невинно обхождаше хоризонта.
Изненадан от въпроса, Ангъс откъсна очи от околните хълмове и погледна леля си.
„Ами- да, разбира се, лельо. Защо,- искам да кажа– защо би било— „
„Въпреки че,“ тя игнорира заекването му, „би било полезно за теб ако се намесвах малко повече в живота ти, за да мога да ти предлагам по-информирани съвети.“
Ангъс въздъхна.
„Вие винаги сте искала най-доброто за мен, лельо, знам го.“
„Добре,“ кимна тя, все още отказвайки да срещне погледа му. „Сега искам да запомниш този факт. И да ми кажеш всичко което пишеше в писмото от баща ти миналата седмица.“
Напрежение изведнъж скова раменете на Ангъс. Имаше време когато беше благодарен за намесата на леля си по отношение на баща му. Но през последните 8 години той беше положил много усилия да се превърне в типа човек който води собствените си битки, и се стреми да заслужи титлата си, с всичките й предизвикателства и възможности. Момчето в него все още помнеше време, когато подобен разговор с леля му би го докарала до нервна криза. Днес, нервите направиха път на нетърпение.
„Нищо за което да се притеснявате.“
„Хайде сега, мислех че сме честни един с друг.“
„Такива сме.“
„Значи настоя да тръгнем към града седмица по-рано, препускайки през страната като престъпници, също да съкратим визитата си в Уестли Хол, която е важна за теб, въпреки че ако съм честна не разбирам какво толкова те впечатлява в тези конкретни…“ тя сгърчи нос, „дървета. И сега искаш отново да тръгнем набързо за… нищо?“
„Не съм ви молил да идвате с мен, лельо. Казах ви, че можете да ме оставите да избързам напред, а вие да дойдете в града когато сте готова.“
„О, не ставай глупав, Ангъс, знаеш че мразя провинцията,“ изсумтя тя.
„Споменавали сте го, да,“ усмихна се племенникът й.
Усещайки че тънките й намеци (или каквото минаваше за тънки намеци при лейди Базингтън) не вършат работа, тя се обърна към племенника си.
„Какво пишеше в писмото, Ангъс?“
Виконтът въздъхна и се зачуди къде по дяволите беше Присила. За първи път щеше да се зарадва на обичайно катастрофалната й поява.
„Вече ви казах какво пишеше.“ И беше вярно. Нямаше много други теми за разговор по време на дългото им пътуване от имението на лейди Базингтън, Бъргли Хаус. Въпреки че Ангъс мразеше да напуска града, той чувстваше че дължи поне едно гостуване на леля си. Тази година той дори беше нетърпелив да види лейди Базингтън и сержант Уйнкрофт, докато писмото от баща му не го накара да обърне каретата обратно към Лондон. Единственият недостатък на Бъргли Хол беше дистанцията от столицата и, въпреки че беше в по-красива долина от имението на сержанта, изискваше доста по-вече път. Затова двамата имаха достатъчно време заедно да обсъдят последното писмо от граф Астли.
„Прекрасен ден за път!“ чуруликащият глас извади Ангъс от менталната гимнастика с която се надяваше да избегне разговора с баронесата. Той сграбчи възможността да разсее леля си и се усмихна на Присила толкова топло че тя се стресна.
„Да, все още е! Въпреки че ако се бяхте забавила още малко щяхме да сервираме вечеря.“
„О, лорд Астли,“ отвърна Присила, присвивайки очи, „не бъдете такъв мърморко, все още сте прекалено млад. Може би догодина.“
Облекчен да се намери в далеч по-приятен разговор, Ангъс се засмя.
„Кажете ми, мис Кийн, мислите ли ча неспособността ви да се придържате към определен час е причината да не сте стигнала до Лондон преди? Прекалено много пропуснати карети?“
„Ако искате да знаете, виконте, закъснях за да мога да се сбогувам с горката лейди Уйнкрофт, която не можа да ни изпрати защото се чувства прекалено зле.“
„А-,“ Ангъс притисна устни, в опит да преглътне острият отговор който беше инстинктивно набъбнал в гърлото му. „Аз, ъ, се надявам че сте оставили милейди в добро настроение.“
„Изпраща ви поздрави,“ Присила му се усмихна, очевидно радвайки се на дискомфорта му. В този момент сержант Уйнкрофт се присъедини към групата, видимо развълнуван.
“A, виждам че сте почти готови за тръгване. Извинявам се за закъснението, току-що потвърдих с прислугата че не си забравила нищо, мила,“ обърна се той към Присила, „знам че до последно преглеждаше багажа си тази сутрин.“
При това невинно предателство, лицето на Присила придоби ярко червения оттенък на зрял домат, а Ангъс я погледна с едва прикрит смях:
„Я виж ти, Мис Кийн. С толкова продължително стягане на багаж се учудвам че изобщо се имали време да се сбогувате с лейди Уйнкрофт.“
Сержантът погледна между двамата, видимо объркан и добави:
„О, не се притеснявай, Ангъс, милейди си почива тази сутрин, но Присила се сбогува с нея снощи. Проведохте дълъг разговор нали, Присила?“
Въпреки че до този момент цялото лице на Присила беше пламнало, тя повдигна гордо брадичката си и игнорира виконта, който тихо произнесе „Безсрамие!“ с непоносимо задоволство, зад гърба на сержанта.
Решена да игнорира присмеха на Ангъс, Присила се обърна към настойника си и сбогува с дълга прегръдка и уверения за чести и детайлни писма.
Междувременно, лейди Базингтън се възползва от антракта за да продължи собствената си офанзива:
„Ангъс. Писмото.“
Племенникът й въздъхна, изглади изражението си все едно бе море от спокойствие, и повтори това което вече няколко пъти беше казал на леля си:
„Графът писа за да ме уведоми че Мосю и Мадмоазел дьо Бонвил са на път за Лондон, както и че той самият е решил да се върне в града по-рано от очакваното за да ги посрещне. Както всички разбрахме, визитата им ви е напълно известна. Не спряхте да говорите за нищо друго последните няколко дена.“
Но баронесата не можеше да бъде толкова лесно разконцентрирана от същността на казаното.
„Лорд Бъртрам се прибира в Лондон?“
„Това казах,“ Ангъс отвърна тихо, изведнъж концентриран в състоянието на ръкавелите си.
„Баща ви ще бъде в Астли Хол?“ Тишина. „За колко време?“
Нещо невидимо вкамени чертите на виконта и отговорът му излезе с тежестта на котвен камък:
„Докато нещо не му напомни че не му е там мястото.“
И с това, Ангъс Астли обърна гръб на леля си, отправи се към каретата и настигна Присила тъкмо на време за да й предложи ръката си.
Искаше му се да са вече в Лондон.